„Нямам право да бъда разбита…“ Свещена лична глупост. Дали съм единствената, която ръси такива простотии? Едва ли. Хората обичаме да „бъдем силни“, особено, когато това ни превръща в жертви.
Винаги съм си повтаряла как драматизацията е толкова излишна, как болката трябва да бъде притъпена и нямам правото да искам помощ, а подсъзнателно крещя за нея и обвинявам околните, че не ме чуват. Парадоксално, този, който отхвърля всички, най-много изисква внимание. Сега… това изречение никак не ви хареса. Подразни ви, та даже ви ядоса. Е, простете ми, че казах истината(моята).
Да играеш жертвата пред себе си е особено лесно и предпочитано от повечето от нас( не ме разбирайте грешно, не става въпрос, че преувеличаваме болката си, напротив). Но какво е това, което всъщност ни кара да бъдем покорни овчици пред заколение? Егото.
По някаква причина ние много обичаме да му се подчиняваме. Не можем да понесем да бъдем слаби в очите другите, та как би изглеждало това? Пък и те биха могли да ни се присмеят…Сигурно не е редно да се чувстваме по този начин…И хиляди такива малоумни мисли в главите ни. Пък на сърцето просто му се иска да изскочи и да се изплюе лицето на света. Друго се получава обаче.
Седим си безмълвно и плачем отвътре, срещу нас стои човекът, от когото искаме утеха, от когото я очакваме(по-правилно) и той не прави нищо… Защо? Ами, просто никой я няма тая способност да чете мисли…
Кажете му го… На него, на нея, на тях, на всички…Бъдете слаби, раними , истински. Стига маски и страхове. Да говорим, за да ни чуят. Да чувстваме себе си. Животът постоянно ни налага ограничения, но колко ли от тях сами си ги налагаме?
Следващия път, когато ви заболи, когато се почувствате зле, отидете при човека отсреща и го прегърнете…Разплачете се, ако е нужно или пък се развикайте. Само бъдете честни със себе си и с него…Опитайте и аз обещавам да опитам…Та колко ли по-хубав би бил животът, ако всеки следваше сърцето си?