Малко смях, малко трагизъм... Какво да ви кажа? Днес бях на тренировка, както всяка неделя. Този път обаче реших, че ще си взема душ във фитнеса. И какво се случи, не знам, но чорапите ми изчезнаха. Някой по погрешка ли ги прибра, аз ли ги забутах  някъде, представа си нямам. Когато се прибрах вкъщи, развеселена от цялата ситуация, разказах на моята педантична майка за изчезналите чорапи. И, кажете ми, как да предположа, че ще стане такъв скандал? Като се почна: “Лъжеш ме, не си била на фитнес, къде си била, какви си ги свършила... “If you know what she meant. Да знам... Ироничното е, че тя всъщност е психиатър. Но както и да е... Замислих се колко ли често съдим ей така, без да знаем. Решаваме си нещо и край това е самата истина, друга опция няма. Да. Ама не...Варянти хиляди, а правотата е нещо толкова относително. Всички грешим и всички сме прави. Въпросът обаче е там, че предразсъдъците убиват. Защо  сме толкова предубедени към всяко едно нещо, сякаш сме напълно наясно с цялата вселена и всичко останало? Както Аристотел е казал: ,,Аз знам, че нищо не знам.”Да, но ние и това не знаем или поне често го забравяме...За завършек следното: Стига сте търсили загубени чорапи...Безмислено е.