Обади ми се... Още, щом вдигнах слушлката на телефона, задавеният й глас прозвуча отсреща. Не каза ,,Здравей", нито пък попита формалното ,,Как си", а директно заплака... И започнаха едни дълги разкази и обяснения, пак я бяха тормозили....А тя, милата, с една почти нелепа невинност, не спираше да се пита ,,Защо?", сякаш на хората им трябваше причина, за да мразят. Разбира се, със сигурност си имаха такава, но ако не беше това, щеше да е нещо друго... И така до безкрай.
 Интересна работа, те я наричаха ,,лицемер", ,,злобарка",а бях чувала и доста по-страшни неща по нейн адрес...Но никой от тях не помнеше, че ръцете, които я сочеха сега, някога се бяха разстваряли, за да я приемат във приятелска прегрътка, че очите им, пълни с омраза, я бяха гледали с любов, а тя беше бърсала сълзите им... ,, Промени се, не знаеш колко зло ни стори"-казваха ми те. А аз седях и неразбиращо се чудех : ,, И сега, с какво сте по-добри от нея?"Омразата прогнива душата...
#окозаокозъбзазъб...