Потребителски вход

Запомни ме | Регистрация
Постинг
07.08.2017 23:55 - Алодоксофобия
Автор: theheartofthebooks Категория: Изкуство   
Прочетен: 201 Коментари: 0 Гласове:
1



Алодоксофобия

 

- Какво е вашето мнение по въпроса? – попита настоятелно доктор Ашър, от дългогодишната практика  беше научил, че единственият начин да бъде преодолян един проблем, бе директна среща с него. 

 Ето защо продължаваше да предизвиква потящия се пред него човечец, в чийто поглед плуваха мътни и неясни мисли.

- Мм..оето мнение ли? – заекна той и стреснато се дръпна назад в голямото кресло, като инстинктивно сви ръце пред лицето си, опитвайки да се предпази от словесната атака на доктора.

- Да, точно така, вашето мнение – повтори Ашър, като се опита да звучи окуражително, но онази нотка - на учения, който изучава странен индивид, не напускаше гласа му.

- А, не, не… Нямам такова! – бедният господин почти беше готов до скочи през прозореца само за да се измъкне от този толкова стресиращ  за него разговор. Чудеше се защо изобщо се бе забъркал в тази ситуация, не му трябваше психиатър. Трябваше ли му?

-  Добре …- въздъхна лекарят – Но все трябва да мислите нещо? 

  Ашър направи още един опит да извади някаква положителна реакция от пациента си, макар сам вече да беше забравил за какво говореха.

- Да, да сигурен съм – мъжът кимаше утвърдително, а движенията му наподобяваха поведението на квачка, изправила се пред  лисица. image


- За съжаление…- започна Ашър с онзи равен и съчувстващ тон, който докторите винаги надяват като маска, преди да ти съобщят присъдата на болестта – Имам всички основания да смятам, че страдате от тежка форма на алодоксофобия.

- Алодоксофобия?? – повтори объркано човекът.

- Страх от собствено мнение -  каза Ашър, сякаш четеше прогнозата за времето: облачно с очакване за превалявания.

- Аха – прошепна квачката, която беше настръхнала и трепереше  от напрежение.

- Е, нека поговорим за това – психиатърът започна да изнася своя добре познат репертоар – Да се върнем в самото начало. Можете ли да ми кажете кога започна всичко?

   Човечецът не отговори, този доктор не му се нравеше изобщо.  Първо, че тази болест му звучеше по-скоро като име на странна билкова отвара, отколкото като действително заболяване, а сега й се очакваше да знае кога е започнала, въпреки че разбра за нея само преди минута. Май беше шарлатанин точно като всички останали лекари. Но мъжът някак си нямаше друг избор, освен да се съгласи с него, останалото, което си мислеше, го плашеше до смърт и той правеше всичко възможно да заглуши мислите в главата си. Може би все пак наистина имаше проблем.

 Трябваше да се успокои, така беше напълно невъзможно да се мисли. Наистина трябваше да се успокои.

 Той се отпусна назад в коженото кресло и си пое дълбоко въздух, като най-после събра смелост да погледне към съсухреното лице на Ашър. 

 Ей богу, този лекар наистина беше самовлюбен, повече от обичайното - седеше, изпъчил гърди, зад голямо махагоново бюро в удобен стол на колелца, а зад него надничаше собствената му физиономия от един огромен портрет. 

Със сигурност човек веднага би се досетил, че бе важна особа, началник на болницата, а единственото нещо, което вероятно обичаше повече от себе си, беше работата. Такива хора неизбежно биваха завладени от онази горчива суета, която идваше с постигането на големи успехи и от липсата на провал. Така че той безрезервно вярваше, че може да спаси всеки почукал на вратата на кабинета му, та  даже и да спаси света. 

  - Хайде, отговорете ми...- напомни Ашър. -Кога започна всичко...?

  Кога ли беше започнало всичко? Вероятно, когато  пациентът се ожени за бившата си съпруга. Тя всяваше в него страх, но така  беше и с всички останали, бе изключително властна жена и той самият си знаеше, че живее под чехъл. Но също така разбираше, че това е и нейният вид броня, начин  да е сигурна, че мнението й няма да остане сркито и нечуто, защото тя се боеше от него поради редица преживявания. Въпреки това, последния път, когато му се развика, бе казала, че още в самото начало е знаела, че не бива да се жени за слабохарактерен  човек като него.  Той доста се беше учудил, защото си мислеше, че този тип хора обичат да се съгласяват с тях.  Но в крайна сметка беше стигнал до извода, че тя беше изпълнена с ужас от това някой да приема нейното мислене и мнение безусловно, защото тя самата го отричаше. Тоест поведението й на доминант беше израз на нейната собствена безгръбначност.

 Явно беше, обаче, че тогава той вече беше развил фобията, значи трябваше да потърси по-назад в миналото. Винаги, когато започваше нова работа, се притесняваше от по-авторитетните личности, особено от тези, които не се интересуваха от чуждите виждания. За лош късмет, първият му работодател беше точно от този тип. 

 Шефът му бе научил служителите си на сляпо подчинение и голяма част от тях, ако не и всички, по-късно бяха развили тази фобия. Само че тогава мъжът вече имаше своите признаци на това странно заболяване, но по-разпространено от което и да е друго.

 Ето, гимназията вече беше друго, и доста по-логично, предположение, нали в тази крехка възраст хората са най-податливи на психо-емоционални  увреждания. 

 Но и това не пасваше точно на картинката, защото тогава всички вече бяха твърде еднакви, съгласяващи се с всичко, което обществото им налагаше, единствено от страх да изразят себе си, та да не би тяхната личност да не е достатъчно добра за света. Разбира се, той не правеше изключени от масата. Интересна работа беше това, колкото повече се стараеше да е оригинален и да изпъкне, толкова повече се сливаше с останалите.

  Но това сигурно беше заради детството му.  Онзи стереотип , за това какво трябва правят момичета и какво момчетата, беше ограничил мнението му значително. Така си беше, трудно е да се боричкаш с момчетата, когато ти се играе на дама…Но щом и тогава се притесняваше да сподели, не значеше ли това, че проблемът идва от по-рано? И не беше ли странно, че действията му не се различаваха особено от тези на околните?

 И тогава изведнъж му просветна… И от гърлото му се надигна истеричен кикот, една неповторима комбинация между дращене с нокти върху ламарина, смехът на Уди Кълвача и стенанията на умираща котка. Такъв звук със сигурност не би могъл да съществува никъде другаде, освен в психиатричния кабинет.

- Но на какво се смеете?! 

 На Ашър му беше отнело известно време, за да успее да реагира на така внезапната промяна в поведението на пациента. Нещо повече, той инстинктивно бе посегнал към джобното ножче, което държеше в престилката си. Все се самозаблуждаваше , че то просто има сантиментална стойност  (беше подарък от дядо му), но истината беше, че не е лесно да работиш с хора с разстроена психика – никога не си позволяваше да ги нарича луди.

- Аз не съм луд! Не съм луд! –  закрещя щастливо човекът, напълно убеден в правотата на своето твърдение.

- Разбира се, че не сте…Просто имате проблем , който е напълно разрешим.

 След всички тези дълги години на работа като психиатър, докторът все още нямаше сили да каже на лудия човек, че е луд. 

Все пак осъзнаването на проблема водеше до решаването му, а така всички психиатри щяха да останат без работа.

- Грешите, аз нямам проблем…

- Това е добре. Изразихте собствено мнение – прекъсна го лекарят, за да се върне на темата и да избяга от ситуацията, с която не знаеше как да се справи.

- Не, не съм. Това е просто факт…- отвърна човекът, като сви рамене в смътно объркване.

- И как стигнахте до този извод? 

- Защото,  щом аз съм болен, то тогава целия свят страда от алодоксофобия. 

  И след като каза това, човекът просто се изправи бавно, пусна едни петдесет лева в чашата с кафе на Ашър, обърна му гръб и подхилквайки се ехидно, си тръгна.

Просто си тръгна, оставяйки лекаря дълго да седи сам и да гледа в една точка, докато успее да проумее истинността, която се съдържаше в думите на един ненормалник.

 На другия ден Ашър напусна работа.

- Защо? – попита го заместник-директорът  на психодиспансера.

- Защото всички сме луди…- отвърна той и се усмихна лукаво.

 Седмица по-късно намериха Ашър в апартамента му, висящ на едно въже, с все същата лукава усмивка, на лудия учен, извършил своето откритие, залепнала на лицето му.




Гласувай:
1
0



Следващ постинг
Предишен постинг

Няма коментари
Търсене

За този блог
Автор: theheartofthebooks
Категория: Изкуство
Прочетен: 25375
Постинги: 44
Коментари: 14
Гласове: 29
Архив
Календар
«  Август, 2021  
ПВСЧПСН
1
2345678
9101112131415
16171819202122
23242526272829
3031