И не ме разбирайте погрешно, дома си е дом, специално място, но…Някак си ми се струваше прекалено малък. В началото не разбрах защо, наистина не бях сигурен, но после си поговорих с моята роза.
- Тъжен ли си? – попита ме тя.
- Че защо да съм тъжен? –учудих се аз. – Нали се върнах при теб?
- И все пак си малко тъжен …- каза ми леко сърдито.
- Не е така…Ти пък какво разбираш? – възмутих се. Никой не можеше да ми казва, кога съм тъжен и кога не.
- Нищо, че какво може да разбира една роза …
Мисля, че май ми се обиди. Никак не се беше променила - все се цупеше високомерно и не, че не я обичам, но ми беше малко тежко. Не е като да ми е тъжно, не, съвсем различно е…Едно такова дето ме човърка отвътре.
- Май наистина съм тъжен – признах си най-накрая.
- Знех си…Та аз винаги съм права.
- Не си! Никой не е винаги прав!
- Според мен пък е така…
- Ох добре …-примирих се.- Не ми се спори.
- Но защо си тъжен? – запита ме.
- Не знам…- отвърнах й – Ти не знаеш ли? Нали все повтаряш, че всичко разбираш?
- Така е – съгласи се тя.
- Тогава ми кажи защо съм тъжен…
Последва кратко мълчание, а това някак ме натъжи още повече. Май предпочитах да спорим.
- Хайде де! – викнах и аз. – Няма ли да отговориш?
- Ще отговоря, разбира се, че ще отговоря… Само че тези неща изискват малко време, не става така…Ти това не го разбираш защото си само едно момченце…
- Не съм!
- Си.
- Ти пък си само едно роза…
- Така е… И пак сме единствени…Знаеш ли какво?
- Какво?
- Върни се утре и ще ти отговоря – заповяда тя.
- Защо не сега? - продължавах да настоявам.
- Нали ти казах че тези неща изискват време…- въздъхна тя.
Не и казах нищо, просто си тръгнах.Наистина бях много тъжен, а сега и трябваше да чакам до сутринта, за да разбера. Това никак не беше честно и изглежда, че винаги имаше нещо ново за проумяване, пък да го научиш все изискваше време…Точно както с опитомяването…Май, все пак, имаше още какво да разбера за него…
И така на другата сутрин нетърпеливо се върнах при моята роза.
- Намери ли отговора?
- Разбира се.
Отново мълчание.
- Ееее…?
- Какво?
- Няма ли да ми отговориш?! – ядосах се аз.
- Не е толкова просто… - опита се да ми обясни тя.
- Ти все така казваш! – възмутих се.
- Защото нищо не е толкова просто…
- Добре, добре…И няма да ми отговориш, така ли? – върнах се бързо на въпроса. Наистина ми трябваше да знам, защо съм толкова тъжен.
- Ще ти кажа, разбира се,…Но първо ми разкажи как се върна при мен.
- Сто пъти ти казах вече! Змията ме ухапа и се прибрах! – развиках й се.
- Но трябва да ми кажеш всичко, без да пропускаш нито една подробност…
- Добре - кимнах крайно смутен. Не разбирах какво общо има това. – От къде искаш да започна?
- След ухапването…Как се чувстваше?
- Летях към звездите и бях щастлив. Връщах се у дома…
- Но, не порпускаш ли нещо?
- Да…Но не е важно.
- Кажи ми! – възнегодува тя.
- Добре ще ти кажа…Няколко капки от кръвта ми капнаха на земята и си останаха там!
- Аха! Знаех си! Ето защо си тъжен!
- Защо?
- Защото нямаш достатъчно кръв! Трябва да ти я върнем!
- В това няма никакъв смисъл! – скарах и се аз. – Но все пак си права май има нещо общо с кръвта…
- Разбира се, че съм.
- Но за всичко друго грешиш!
- Добре тогава, щом греша, кажи ми : защо си тъжен?
- Мисля, че е защото ми липсва кръвта…
- Но, нали и аз това казах?! – ръзсърди ми се розата.
- Не, ти каза друго…На мен ми липсва точно тази кръв.
- Напротив, това казах, но трябваше сам да се сетиш – отсече категорично тя.
- Аз, обаче, все още не разбирам напълно….- казах аз.
- Разбира се, че не разбираш, та ти си само едно малко момче…
- А ти пък си само една роза…
- А това е само една звезда , по-малка от всички останали, а другото е просто един свят…- допълни мислите ми тя. –Разбра ли ме?
- Да не искаш да кажеш, че съм бил опитомен? – изненадах се аз.
- Разбира се…
- Но от кого? – все още не бях напълно наясно с това, което казваше моята роза.
- От света…И сега му принадлежиш, както и той ти принадлежи…Никога няма да бъдеш щастлив тук, защото ти вече не си у дома. Светът е твоят дом сега…
Разбрах я. Случи се такта, както обикновено, намерих нещо, което не съм търсил и сега трябваше да започна отначало…Наистина бях просто едно малко момче, специално само защото обича и е обичано, без да принадлежи на никого…Но все още не знаех нищо за опитомяването и сигурно нямаше да разбера.