-  Нощните пеперуди винаги са ми се стрували интересни създания. Денем, на светло, не можеш да видиш нито една от тях, а нощем все бягат към светлините... - казах аз, докато седяхме на верандата и ги гледахме как се удрят в крушката на лампата.

- Боже! Откъде изобщо ги измисляш тези неща? - попита ме весело тя и се сви в одеялото.

Вечерта беше хладна. Октомври  наближаваше, а с него идваше и студът. Песента на жабешкия хор вече заглъхваше и близкият вир замираше. При все това още не беше достатъчно студено, за да го наречем есен. Тук, в равнината, лятото винаги беше по-дълго от обикновеното.

- Не съм сигурен, но са ми интересни - усмихнах и се нежно и я обгърнах с ръката си.

Изглеждаше толкова крехка тази вечер, приличаше на руска матрьошка с тези нейни червени бузи и завивката, която обграждаше лицето ѝ като забрадка. Очите ѝ обаче бяха катранени и се сливаха с тъмнината. Не блестяха както обикновено.

- И звучат интересно - съгласи се тя. - Но понякога не те разбирам.

Кимнах. И аз понякога не се разбирах.

- Просто се чудя какво ли правят през деня? - отвърнах след кратко мълчание.

- Моля? - изненада се тя.

- Какво ли правят нощните пеперуди през деня? Дали се крият някъде, или пък пак си летят само че ние не ги виждаме?

Тя се замисли.

 -  Не знам - сви рамене накрая. - Сигурно се крият. Все пак една нощна пеперуда няма работа през деня.

- Но те нощем все бягат към светлините...- посочих лампата, около която те продължаваха да танцуват с големите си сиви криле.

- Май си прав - прошепна тя. - Тогава сигурно ние не можем да ги видим.

- Сигурно. Денем утринната звезда не блести - въздъхнах.

Нещо обаче още не ми се връзваше. Как може да не видиш нещо толкова интересно като нощна пеперуда през деня.

- Колко остава до зазоряване? - притисна се по-силно към мен тя.

- Немного - съобщих ѝ, като погледнах към небосвода, където цветовете на нощта бяха започнали да избледняват. Цветовете на тази последна лятна нощ. - Какво ще правиш, когато съмне?

- Ще се прибера - отвърна тъжно тя. -  И без друго лятото беше по-дълго от очакваното.

- И по-хубаво - добавих аз и я целунах по слепоочието.

- Да, и това също....

Беше се натъжила. Такъв бе проблемът с дългото лято - привързваш се прекалено много и когато трябва да  свърши, ти става мъчно.

-  Като се върнеш в града, какво ще стане тогава?

Не отговори, но и нямаше нужда. Понякога мълчанието казва повече от необходимото.

- Знаеш ли какво си мисля за нощните пеперуди? - сетих се изведнъж аз.

- Какво?

- Сигурно не се набиват на очи през деня.

- Да, и аз това казах.

- Само че не обясни защо.

- Защо?

- Защото всъщност какво ѝ е специалното на една нощта пеперуда на светло?!  Бледнее сред останалите, потъва в ежедневието си и забравя колко е хубаво да се блъскаш в крушката на някоя лампа през кратките летни нощи.

Тя сведе глава надолу, аз я прегърнах, а после и двамата загледахме как слънцето донася утрото със себе си и отпраща нашето лято завинаги.

 Изведнъж  нещо привлече вниманието ни. Някакъв звук като от падане на ангели. Нощните пеперуди една по една се удряха в  лампата и после падаха на пода.

- Умират - гласът ѝ потрепери. - Нощните пеперуди умират през деня.